Из „В меката есен“, Валери Петров

…

По Витоша пълзи мъглица лека

и носи тънък чар необясним.

Отвънка иде миризма на дим –

деца горят купчинките от шума.

Студеничко е. Есен с друга дума.

… Вчера с дъщерята

пътувахме с кола посред нивята.

Валеше. И тя каза изведнъж,

че правят „не!“ чистачките за дъжд.

Чистачките за дъжд! О, дъще моя,

наистина те правят „не!“ и тоя

размахващ се посред пороя гъст

категоричен, безнадежден пръст

те всъщност адресират към баща ти:

– Не! – казват му. – Годините крилати

на дарбата не ще се върнат, не! –

Той моли ги: – За мъничко поне!

– Не! – казват те. – За малко, мили боже! –

Но те повтаря свойто: – Не, не може! –

Тогаз той почва книги да чете,

но още повече му пречат те

да види този свят с очите свежи

на младостта и с тях да забележи

чистачките за дъжд как правят „не“.

Ела, ела на мойте колене!

Дъждът е спрял. Стъклото се изчисти.

Край калниците велосипедисти

звънят по пътя. Слънцето изгря.

И тайничко от свойта дъщеря

бащата бързо с клепките си мига,

но тяхното „не, не“ – не, не! – не стига

таз глупава сълза да заличи

в замътените негови очи!...